12-razkaza-Cover3-1small.webp

Тиймбилдинг (откъс)

– Е, Росене – поглади коремчето си комендантът. Ти какво ще си пожелаеш за Коледа?

Пак мълчание. Унтерщурмфюрерът го удари отново.

– Искам....

– Да?

– Нищо не искам.

– Не може нищо – благо каза комендантът. – Коледа е.

– Коледа е, но утре ще умра.

– Не е важно колко живееш, а как – поучително размаха пръст комендантът. – Кажи сега какво искаш.

Ой (откъс)

Юхи бързаше, защото тази вечер смяната му съвпадаше с тази на Люба от бившата централа Белене в България. „Бивша“ не е съвсем точно, защото централата така и не бе заработила. Юхи беше научил от своята приятелка, че благодарение на поредица корумпирани правителства, към средата на XXI век въпросната малка източноевропейска страна се сдобила с напълно оборудвана централа, само на стотина километра от друга, вече работеща такава. Сдобила се и с няколко поколения забогатели политици, но не и с лиценз за пускането на тази АЕЦ в работа.

Ума (откъс)

Модел Х-145, сериен номер 132456, произведен в Тайван, пристъпи в антрето, срещна вперените погледи на шестте млади момчета и им демонстрира своята усмивка No 3.
   – Това е! – промълви Гнома.
   – Ъххх – измънка Орки.
   Иван замислено дъвчеше чипс.
   – Не прилича много на нея – каза неуверено.
   – Луд ли си! – извика Гнома – Същата е! Същата.
   Мартин стоеше по-назад и мълчеше.
   – Ами, хайде – каза Иван – за какво сме я извикали. – Ума – запита той – Умичка, ще танцуваме ли?

В един идеален живот (откъс)

Разхождахме се по морската алея от часове, държахме се за ръце, спирахме, за да погледаме вълните, прегърнати и влюбени точно толкова, колкото бяхме и преди 12 месеца. Лили се притискаше в мен и аз я целувах. Бяхме наистина съвършената двойка – вплетени в прегръдка, на фона на падащия здрач. Хората по алеята ни подминаваха. Някои ни хвърляха тайни погледи, мнозина ни гледаха с учудване и любопитство – едни със завист, други с усмивка. Със сигурност повечето от тях не бяха виждали подобна сцена на живо.

Навременна цензура (откъс)

Г-н Клемънс я изгледа изпод знаменитите си вежди, точно както котка гледа гълъб. Небрежно и все пак неумолимо.
– Когато, мадам, почитанията са придружени с молба, аз или отхвърлям почитанията и уважавам молбата, или отхвърлям молбата, но приемам почитанията. Но предвид начина, по който се появихте, обмислям да откажа и двете.

Ваканция (откъс)

– Тате, Томи каза, че дядо му някога е можел да ходи на Ваканция, когато и където си поиска. Вярно ли е или си измисля?
– Предполагам, че е вярно. Не знам колко стар е дядо му.
– Значи никога не му се е налагало да пътува 2 дни до Бургас? – включи се и Ани. – Сигурно е било много хубаво…
– Със сигурност не му се е налагало – натърти на последната ѝ дума Йохан. – На нас също не ни се налага. Предпочитате да нямате Ваканция ли?
– Но защо не можем да си изберем къде да отидем? – продължаваше да настоява Ани.

Ева (откъс)

Ева е облегнала гърба си на моя и отегчено пъшка. Знам, че сега зяпа празния лист и превърта химикала между пръстите си. Небрежна като фокусник на представление.
– Хайде да се прекъпем! – казва след малко тя.
– Не.
– Така ще си събера мислите.
– Да, бе.
Под нас, щом мързеливото море реши да близне скалите, се чува по едно "пльок".
– Горещо ми е. Не мога да се концентрирам.
Леко се извръщам и опирам ледената бутилка в гърба ѝ. Тя изкрещява.
– Ето така. Няма нужда да ми благодариш.
Ева не понася да се шегуват с нея, когато не е в настроение. От друга страна, затова тя никога не е в настроение. Изправя се рязко и аз почти падам по гръб.

Кога ще имаме летящи коли? (откъс)

С новите ѝ импланти, виртуалната реалност ще е практически неразличима от нашата.
– Така са говорили и преди четвъртата генерация. Откъде знаеш, че вече не сме във виртуална реалност и не сме изгубили напълно връзка с действителността? За всеки случай, с имплантите и всички тези разширения, които действат вместо нас, имам чувството, че вече сме станали просто периферия. Дали изобщо решаваме нещо или някой ни дърпа конците?
– Не ставай примитивен, Нго! Ти решаваш какво да правиш, просто така е по-лесно и имаш време да се занимаваш с по-важни работи.
– Да, като например да развиваме още по-сложни технологии, които не са замислени да действат вместо нас, а правят живота ни по-удобен, за да можем да развиваме още по-сложни технологии, които да ни улесняват, за да сме по-продуктивни… и така до безкрай.

Тестът (откъс)

– Престани да се чудиш. Аз съм Изкуствената.
Кирил се облещи. Най-малко от всичко очакваше това.
      – Знам за теста. Разбира се, че знам – каза Вяра. – Вечеряш с мен в понеделник, с друго момиче във вторник и с трето в сряда. Накрая трябва да кажеш коя според теб е Изкуствена.
      Кирил кимна едва-едва. Сладоледът под лъжичката му се топеше.
    – Обаче аз също участвам в тест – сниши още повече гласа си Вяра, като извърна леко глава, за да поогледа съседните маси. Кирил се опита дискретно да направи същото. Никой не им обръщаше внимание.

Дългият път (откъс)

След няколко години му стана ясно, че изгражда светове, само за да дойде Емил и да ги разруши няколко месеца по-късно. Надяваше се да е случайност и все някога да успее да се установи, но онзи винаги идваше точно навреме. Загуби още едно семейство, загуби родителите си, децата си, загуби всичко, което можеше да изгуби. По няколко пъти. Накрая разбра, че няма смисъл да продължава. Реши да се прибере обратно, надявайки се Емил да не го потърси там или да не успее да го проследи. Твърде много неизвестни, но бе свикнал да живее в безкрайни светове на вероятности, така че това бе поредната такава.

In vitro veritas (откъс)

Мария не беше умна, нямаше приятели, нито цели. У нея никой не беше откривал нищо. Изключение правеше само това, което докторите бяха видели в изследванията ѝ, и заради което я викаха отново и отново. Накрая тя се почувства толкова специална, че се съгласи. За пръв път в живота си бе станала важна, наистина важна, толкова важна, че един от тях бе казал, че тя го интересува повече от всичките му приятелки, взети заедно. Мария усети за пръв път от много години, че може да е приятно, когато бузите ти поруменеят от срам.

Спасение (откъс)

Преди се казваше Стела, но това вече нямаше значение, защото никой не използваше имена, а и не бе останал жив човек, който да си спомня нейното. Понякога обичаше да мисли за себе си като за Стела, защото ѝ напомняше за времената, когато това означаваше нещо. Тогава можеше да си татуираш името на любимата някъде на рамото или където ти скимне. Не че го е правила. Татуировките бяха лиготии за разглезени тийнове или за застаряващи инфантили.